70 години по пътя към една усмивка

В сърцето на София, на улица „Екзарх Йосиф“, се намира Държавният логопедичен център (ДЛЦ). Единствен в България, наследникът на първото логопедическо училище у нас, през 2024 г. отбелязва 70 години от създаването си. Сериозна възраст, която респектира и носи на служителите чувство на удовлетворение. Разбирам го, защото срещата ни се осъществява на живо, в залата на Центъра.

Посрещат ме две дами – бившият директор Детелинка Траянова и настоящият – Теодора Кошинска. Работят заедно, с приемственост, която е важна за същността на тяхната дейност. Чуват се и се допълват.

Преди обаче да говорим за успехите на 70-годишната институция, връщаме времето назад и отиваме в началото – през 1954 г. Тогава в България се открива първият логопедичен кабинет, който с началото на учебната година прераства в Логопедическо училище.

„Започват с трима души – разказва Траянова. – По-късно, през 1978-а, вече работят 18, като през годините постепенно се увеличават – и специалистите, и броят на кабинетите. През 2000 г. Логопедическото училище се закрива и е открит Логопедичен център – София, в който работят 40 логопеди. За разлика от много други държави,

България има сериозни традиции в логопедичната дейност и имаме основание да се гордеем с това.“

„Днес в Центъра работят 46 логопеди, като нашите кабинети се помещават в детски градини и училища

– разяснява Теодора Кошинска. – Във Варна също има център, но той е общински. Има и други кабинети и логопеди в страната, които не са към нас. Ние обаче предлагаме безплатна специализирана помощ – обща подкрепа, свързана с комуникативни нарушения и обучителни трудности. Оказваме методическа подкрепа на педагогическите специалисти в системата на предучилищното образование за работа с деца с този вид затруднения. Работим и по превенцията на обучителните трудности с децата от детските градини, а освен това провеждаме курсове за повишаване квалификацията на педагогическите специалисти и издаваме удостоверения.“

Ценен компонент в работата на Центъра представляват скрининг тестовете.

Траянова споделя, че по света се правят рядко, защото са скъпи, но в Държавния логопедичен център се правят всяка година, като през тази са обследвани почти 33 000 деца на територията на София. Данните показват, че 26,70 % от тях имат комуникативни затруднения.

„За съжаление, в логопедията в нашата страна липсват стандарти, по които да се ръководят всички специалисти – казва Траянова. – Това затруднява процеса. Когато едно дете е било на логопед и след това дойде при нас, се налага да започнем отначало. Въвеждането на стандарти е част и от нашата визия.“

Корекционно-рехабилитационната дейност на Центъра се осъществява в четири основни направления – превенция, диагностика, логопедична терапия и консултативна дейност.

Успоредно с това

логопедите се стремят да развиват личността и потенциала на всяко дете в зависимост от индивидуалните му особености.

В момента в отделните райони на София Центърът има 49 кабинета. Ако се интересувате например в кое училище работи техен логопед, можете да видите кабинетите на сайта им. Интернет страницата предоставя връзка за консултация, достъп до логопедите в учебните заведения и информация за всички дейности на Държавния логопедичен център.

Оттам лично аз си избрах две училища в два различни района и потърсих

мъжката гледна точка за професия, която се упражнява предимно от жени.

Петко Минев е логопед с 22-годишен опит, който работи в кабинета на 31. СУЧЕМ „Иван Вазов“ в софийския район „Слатина“. Чувства се щастлив и благодарен за позитивното отношение на директора Велина Георгиева и екипа на училището. Разказва искрено за навлизането в професията и предизвикателствата, пред които се изправя.

„За мен логопедията се оказа приключението на живота ми. Майка ми искаше да стана адвокат, но ме приеха логопедия. Дотогава не знаех какво представлява, обаче след това се влюбих в, професията“, споделя Минев.

Спомня си как при постъпването в Държавния логопедичен център са го посрещнали с хляб и сол в присъствието на всички останали логопеди и макар че заплатата му никак не е била голяма, с колегите станали много близки, като семейство.

„Започнах забавно и на шега, но постепенно работата ми се превърна в призвание, дълг и отговорност – казва той. – Все повече деца се нуждаят от помощ и все по-тежко става.

Но да си логопед, е кауза и всеки от нас влага много от личното си време

и немалко финансови ресурси, за да постигне дори и минимален напредък. Често поставяме на изпитание волята и увереността си, но не се отказваме и непрекъснато се усъвършенстваме. А мотивацията ни идва от самите деца. Изпитвам удоволствие, когато детето успява с малки крачки да надгражда уменията си, и удовлетворение, когато детето си тръгва с ясната мисъл, че е постигнало напредък благодарение на общата ни работа. Нашата награда е неподправената любов и радостта в очите на децата.“

Петко Минев ме свързва и с другия мъж в системата на Държавния логопедичен център, чийто кабинет е в 130. СУ „Стефан Караджа“ в район „Подуяне“. Подсказва ми, че при него случаите са повече и по-трудни, но е убеден, че Петър Александров – логопед с 18 години опит в ДЛЦ, също ще сподели открито мнението си.

„Преди да започна към Държавния логопедичен център – казва Петър Александров, – имах частна практика. Като се избегне комерсиалният момент, се достига до повече деца и на преден план излиза социалната мотивация да съдействаш на хората.“

Петър разказва, че в 130. СУ „Стефан Караджа“ работи от 2016 г. и е приет много радушно. Сработили са се с колектива и са изградили добри партньорски отношения.

„Децата в периферните училища са по-трудни за работа,

но това е предизвикателство за мен – обяснява Петър и уточнява: – Като мъж в педагогическата среда, имам друго дидактическо мислене и различен поглед към проблемите, с които се сблъсквам. Настоявам родителите да ми бъдат съучастници и заедно със своите деца да вървят по пътя, който съм им посочил. Нашата работа е свързана с кондицията, желанието и хъса, с който се заемаш да помагаш на едно дете. В повечето случаи не постигаме пълно удовлетворение, но трябва да вярваме, че е възможно да намалим страданията на хората, с които работим. За съжаление, в днешно време в логопедията, както и в педагогическата ни среда, като цяло, планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Имаме повече знания, но по-лоша преценка и повече експерти, но и повече проблеми. Вярвам, че целта и плановете ни, като логопеди, трябва да бъдат максимално съотнесени към практиката ни, за да няма разминаване между думите и действията или между желанията и реалността.“

Ако Петър е прав, че в логопедията са много важни желанието и хъсът, с които се работи, значи Държавният логопедичен център разполага с точните специалисти. Разговорът и с двамата логопеди вдъхва увереност, че те работят така. А по това как се чувстват хората в дадена институция и какво е отношението им към всекидневната работа, можем да направим вярна преценка за мястото, което институцията заема в обществото.

Специално за директора Теодора Кошинска и колегата ѝ Детелинка Траянова Държавният логопедичен център е привлекателно и подкрепящо място за деца и ученици с комуникативни нарушения и обучителни трудности. Заедно с целия екип, те се стремят да го развиват и да утвърждават авторитета му на институция, която работи в много насоки, но

целта ѝ винаги е една – щастливите усмивки на детето и неговите родители.

Затова 70 години са много, но и малко. От дейност, която има дълбоки корени в миналото на страната ни, през моменти, когато да заведеш детето си на логопед, се възприема като мода и родителите започват да се редят на опашка пред кабинетите, днес професията е изправена пред предизвикателството да овладее увеличаващия се брой ученици с проблеми в комуникацията и учебния процес.

Изглежда, че Държавният логопедичен център има силите да го направи. Стъпва на традиции, разполага с необходимия професионализъм и има погледа към съвременните възможности за развитие. И преди да продължи в следващото десетилетие, нека му пожелаем да отпразнува достойно своята годишнина.

Свързани статии:

Училището на Александър Стамболийски на 140 години Малка България в сърцето на Ереван Енчо Керязов пред „Аз-буки“: Изключително важно е къде сам си поставяш летвата и какво искаш да постигнеш Литература в жестове