Училище за надежда

В този брой на „Аз-буки“ отиваме на гости на Частното средно училище по изкуства и занаяти „Димитър Екимов“ в село Русаля, област Велико Търново. То не е типично частно училище, защото за разлика от другите, където заможните родители плащат за обучението на наследниците си, тук социално слаби семейства поверяват децата си на екипа на училището, което осигурява безплатно пълен пансион и образование в много хубава среда.

В училището-пансион има близо 40 деца на възраст от 4 до 18 години. Това не е дом за сираци, защото всяко дете има един или двама живи родители или пък настойник, който е негов близък.

Училището е създадено от Анимари Димитрова и Златко Златков. И двамата са били актьори в София. Занимавали са се с над 50 социални проекта чрез театъра, с които са помагали на много деца. Един ден Анимари осъзнава, че всичко, което правят не е достатъчно. Така решава да построят училище. Тази история се развива преди 10 години.

През 2024 г. на Димитровден, когато честват патронния си празник, ще отпразнуват официално десетата годишнина от основаването на училището. То носи името на дядото на неговата основателка, а е разположено в Централна България, за да може лесно да приема деца от цялата страна и да бъде близо до поне пет университета и големи градове, в които децата да продължат интеграцията си след 18-годишна възраст.

„Децата при нас са от социално слаби семейства“, разказва пред „Аз-буки“ заместник-директорът на училището Камелия Иванова. Всъщност става дума за екстремна бедност според моята събеседничка.

Децата идват от изключително трудна среда.

И тук не става въпрос само за икономическата, но и за социалната страна.

„Представете си най-лошите условия за живот. Дом, където няма нито ток, нито вода или 15 човека живеят в много малка стаичка. Невинаги, но в повечето случаи става дума за такива условия“, обяснява тя.

Екипът на училището работи със социалните институции от цялата страна – с някои по-добре, с други – не толкова. Обикновено служителите им се свързват с тях, когато знаят, че някое дете живее в много лоши условия. Често със зов за помощ се обръщат и родителите, защото са чули отнякъде, че могат да поверят на тях детето си и то ще получи не само подслон и храна, но и добро образование.

Последния път, когато помощ търси родител, се оказва, че жената стои на автобусна спирка и едвам е намерила начин да им се обади. Самата тя е в безизходица – няма пари и няма къде да отиде. Моли по телефона да спасят поне детето ѝ. „На този призив трудно можеш да не откликнеш“, споделя Камелия.

Ясно подчертава обаче, че в повечето случаи нещата не се случват така. Обикновено първо се запознават подробно със случая – опознават детето, семейството и средата му и чак след това го записват в училището.

„Искаме да знаем къде и как е живяло, преди да дойде при нас, за да можем най-добре да му помогнем.

Но в случая, за който споменах, нямаше какво друго да направим, освен да го вземем от улицата“, разказва зам.-директорът. Днес това дете се чувства щастливо и спокойно в Русаля.

Камелия Иванова си спомня първия му ден в училището. Било е затворено в себе си и не е можело да каже нито дума, а е било на пет години. „Много бързо навакса пропуснатото. Логопедът ни, заедно с менторския екип работи с него цяла година и напредъкът е налице“, обяснява тя. През лятната ваканция отново остава в Русаля. Няма къде другаде да отиде, а и не иска. Там е неговото семейство.

Истината е, че

голяма част от децата не искат да напускат училището.

Повечето от тях не се прибират през лятната ваканция – или няма къде, или семействата казват, че нямат възможност да ги поемат за целия период. Или пък има висок риск в семейството им и няма как да ги върнат там за ваканцията. За тях училището се е превърнало в дом – уютно място, където са семейството и приятелите им.

А на въпроса как избират децата, на които да помогнат, отговорът не е лесен. Много е трудно измежду всички нуждаещи се да избереш само едно. Основателката на школото Анимари Димитрова се разплаква всеки път, когато ѝ зададат този въпрос. Тя се чувства като майка на тези деца и повечето от тях впрочем така се обръщат към нея – с „мамо“. Познава ги по погледа. Така разбира кои са будните деца и кои не искат да са там. Среща и погледи на вече примирили се деца, такива, които още не са готови да напуснат тези условия. Явно, с времето е изградила умението да разпознава „будните деца“ само по очите.

Адаптацията на току-що постъпилите, напълно разбираемо, изисква време. Но стъпвайки в училището, те обикновено веднага се захващат с нещо. Започват да го опознават, заиграват се или просто трошат орехи в двора и играят с кучето. „Като че ли нещо у тях се събужда“, обяснява Анимари.

Обикновено в началото децата се чувстват странно.

Мнозина нямат изградени дори хигиенни навици. Не разбират защо трябва да си мият постоянно ръцете и защо толкова много се държи на миенето на зъбите сутрин и вечер.

Училището в Русаля разполага с капацитет за настаняване, отглеждане, обучаване и възпитание на 42 деца. Но за да дадат възможност за успешна реализация в живота на още поне 25 деца, се нуждаят от пари. Средства набират чрез кампания, свързана с премиерата на документален филм за училището. Той излиза на 1 ноември в кината в големите градове в България. „Всички сме толкова щастливи! Знаете ли откога го чакаме“, реторично пита Камелия Иванова.

Кадрите са заснети в рамките на цяла година 2019/2020 г. Режисьор на филма е Яна Алексиева, а нейният партньор в живота Симеон Цончев е продуцент на филма. И за да усетят духа на училището, те са пребивали в Русаля почти през цялата година на заснемане. Целта им е да направят автентични кадри – как децата учат, живеят и се развиват. И наистина успяват да усетят духа на училището и настроението на деца, учители и ментори.

„Набираме 1,5 млн. лв. – чак ме е страх да го кажа. Тази сума за България е много голяма, но ако се замислим и я разделим на много хора, нещата ще се случат – обяснява Камелия Иванова. – Средствата са необходими за построяването на втори етаж над столовата за още между 25 – 45 деца, в зависимост от това дали имаме достатъчно да покрием оперативните разходи по издръжката на децата на година. Надстрояването струва над 700 000 лв. Издръжката за цялата година е 62 000 лв. на месец и ако към нея прибавим още 25 деца, става още повече. В тази сума са включени всички разходи – храна, битови сметки, облекло, здравеопазване, възнаграждения на учители и ментори.“

Голямата мечта на основателката на училището Анимари Димитрова е някой ден да построи и гимназия в Русаля. В двора има място, имат и одобрен проект. Но отново става дума за средства, които в момента нямат.

„За построяването на тази сграда са нужни около 6 млн. лв., като тук не включваме инфлацията, която се трупа всяка година“, посочва моята събеседничка.

Тук идва и въпросът как държавата помага на това училище. Оказва се, че тя помага с покриването на три учителски заплати. ЧСУ „Димитър Екимов“ обаче не е типичното частно училище, което се издържа от парите на родителите на своите ученици. Педагозите, които работят там, не са трима, а са общо 13. Имат и девет ментори и един социален педагог.

„Това е нищожен процент от покриването на всички разходи за месечни възнаграждения на хората, които работят тук. За съжаление, все още не е приет законопроект, по който да бъдем регулирани и да участваме като всички останали частни училища в България пълноценно в законовата система на страната ни. Истината е, че

няма друг феномен като нас – частно училище, което да предоставя образование напълно безплатно.

Не се издържаме от такси, а държавата ни свежда под общ знаменател с частните училища, които се финансират с такива, които впрочем са доста високи. Надяваме се, че чрез филма и разказите на медиите да достигнем до повече хора и скоро да бъде приет закон, който може да ни защити. С ръка на сърцето мога да кажа, че въпреки че сме частно училище, ние вършим работата на държавата и така я облекчаваме изключително“, отбелязва Иванова.

Обучението, което се провежда в училището, е в предучилищна група и от I до VII клас, но грижата за децата не приключва с това. Екипът на училището им помага да изберат гимназия, в която да продължат обучението си след VII клас. Предоставят подробна информация, благодарение на която младежите сами правят избор на професия за бъдеща реализация. Помагат им с насочващи въпроси какви искат да станат, разговарят с тях в кои предмети са най-добри, кои са силните и кои – слабите им страни. След това им помагат да се подготвят за изпитите, като в продължение на година учителите работят допълнително с тях по предметите, по които ще държат изпит.

„Досега всички наши ученици са приети по първо желание“, казва моята събеседничка. След като ги приемат да учат, им помагат с намирането на общежитие и им предоставят финансова издръжка за престоя в големия град.

Към настоящия момент се грижат за 11 гимназисти, като всеки от тях учи в различен град на България.

През цялото време всеки младеж има подкрепата на ментор от училището. Общува с него по телефона – напътства го и го съветва при нужда. Като във всяко друго семейство, ученикът има определени джобни, с които разполага в града. Средствата са предоставени от сдружение „Русаля“.

Менторът има родителски профил в електронния дневник на детето и следи за отсъствията и оценките му. Присъства и на родителски срещи. Младежите имат общи групи във „Вайбър“ с всички учители и ментори, в които споделят снимки от живота си в гимназията. А през почивните дни много често младежите се прибират в Русаля, защото за тях вече там е техният дом. Нямат търпение да разкажат как е минала седмицата им, да споделят с кого са се запознали и какво са правили. Разказват за успехите и неуспехите си, за малките победи и за всичко ново, което им се е случило. Интересуват ги и как са по-малките деца в училището, как се чувстват и как се справят с учебния процес.

Тази година за първи път имат момиче, което е навършило пълнолетие, но все още е ученичка. Тя е от „Децата отвъд Русаля“, както всички галено ги наричат в школото. Понастоящем учи вътрешен дизайн в Трявна. Екипът помага с насоки и подготовки за интервюта, както и в подготовка за кандидатстване за работа. Искат да ѝ помогнат да си изгради живота, след като завърши училище.

„Естественият завършек на целия процес при нас е интеграцията на детето в обществото. Не очакваме това да стане от днес за утре“, обяснява зам.-директорът.

Много от по-големите им ученици по свое желание избират да работят през летните ваканции. Други пък ходят на стаж, за да трупат практически опит.

От съблюдаването на хигиената, обличането и храненето до социализацията и нуждата от образование. За всичко това отговарят менторите.

„Учители за живота – така се наричаме. Ние сме приятели на децата и им помагаме за всичко“,

казва Йонко Христов – социалният педагог в училището.

С него разговаряме за ролята на ментора, а тя всъщност е да се грижи за детето извън учебната програма. Той отговаря за възпитанието и изграждането на умения за самостоятелност – от миенето на зъбите сутрин през избора на облекло за деня до това как да се държи в обществото. Повечето от възпитаниците им никога не са ходили в големия град, а какво да кажем за това как да се държат в ресторанта, магазина, театъра или киното. Все места, на които никога не са били и дори не са си и мечтали за тях. Менторът е този, който ги напътства в живота. Освен това почти всеки от тях е с педагогическо образование и е тесен специалист в някоя област като изкуства, музика, философия или математика.

„При нас всеки ден е различен. Грижим се за децата всеки ден по 24 часа, 7 дни в седмицата и 365 дни в годината – обяснява Йонко. – В учебните дни ставаме в 6:30 часа сутринта и се подготвяме за училище. Те сами си оправят леглата, подреждат си стаята и след това заедно отиваме да закусим в столовата.“

След това в училище ги поемат учителите. В следобедните часове се провеждат заниманията им по интереси, които са според заложбите на децата. Имат часове по изобразително и приложно изкуство, музика, танци, театър и всичко друго, което фантазията на детето измисли и аргументирано предложи. Тогава се включват менторите – от 15,30 – 16 часа всеки ден. Според програмата е разпределено всеки ден кой ментор с кои деца ще работи в менторските занимания. През почивните дни децата спят малко до по-късно и се включват в домашните задължения, които има всяко семейство – почистване, подреждане, приготвяне на храна и други всекидневни задължения. В събота и неделя обикновено ходят до града на театър, кино, концерт или спортни прояви.

„Сами сме се убедили, че дете с много свободно време не знае как добре и правилно да го организира“, посочва менторът.

Самият той е бивш военен, планински водач, музикант и отскоро докторант. Йонко разказва случай отпреди броени дни. Заедно с едно от момичетата е трябвало да отидат да подадат документи за лична карта. Трудно са открили родител на детето, който е трябвало да попълни и подпише формулярите за издаването на документа за самоличност. А след като откриват майката, се оказва, че тя е неграмотна и момичето ги попълва вместо нея за минути. А след това тя се подписва с хикс. Става дума за майка на десет деца, от които само две ходят на училище, и то в училището в Русаля. Останалите може и да останат без достъп до образование и надежда за бъдеща реализация.

„Навярно тази история ви звучи тъжно, но истината е, че се зарадвах, че нашето момиче вече може да се справи. Помогнали сме на едно дете“, обяснява той.

„При това момиче в бъдеще ще се получи домино ефектът – днес ние помагаме на него, а утре тя ще помогне на много други хора“, включва се отново в разговора Камелия Иванова.

Подобни случки имат всеки ден. Разказват, че са кандидатствали по програмата за мобилност „Еразъм+“ и учители са се обучавали през летните месеци тази година. Преди година са участвали с ученици.

„С децата е много трудно, защото всички пътища водят до подписване на документите от страна на родителите.

Много често или не можем да ги открием, или те напълно отказват да подпишат. Притесняват се, че няма да върнем децата им в България. Не знам на какво се дължи това? Навярно е поради липса на образование, но лишава детето от шанса да види свят и да обогати своя мироглед“, обяснява тя.

Разбира се, има и родители, които участват в живота на децата си пълноценно. Изпратили ги да учат в училището, защото добре осъзнават, че там те имат шанс за добър живот. Търсят ги по телефона постоянно, интересуват се от оценките им, гордеят се с грамотите, които печелят от конкурси. Но за съжаление, те са далеч по-малко от другите.

За пътя от Англия до великотърновското село

Камелия Иванова е зам.-директор, мениджър проекти и пиар на училището. Започва работа при тях преди две години. Юрист е по образование и преди това е работила 12 години в Англия в сферата на имиграционното право. От дете обаче мечтае да отвори училище. Но не типичното, което всички хора си представят, а училище сред природата, в което да се учат забравени български занаяти. Майка ѝ е била директор на училище за деца със специални образователни потребности и до ден-днешен практикува професията си, като помага на много такива деца. Тя е нейното вдъхновение и идол.

„Така пораснах около нея и много други деца, които всички ѝ викаха мамо“, разказва тя. Когато чува за каузата на Анимари и Златко, решава, че трябва да помогне с каквото може. Вижда, че има обява за ментор и веднага решава да подаде автобиографията си. В мотивационното си писмо пише: „Кандидатствам алтернативно във всички позиции във Вашата институция“, обяснява тя.

След като Анимари я кани на интервю, Камелия отговаря: „Идвам на работа веднага“. Взима билет за самолета и повече не се връща в Лондон. Започва работа като ментор. Работи близо 6 месеца, а същевременно започва да се занимава с кандидатстване по проекти, набиране на средства и след време става и зам.-директор на училището.

Свързани статии:

Академичният дух задължава Дом на знанието в Берковския Балкан Стремеж за летене Да създадеш условия за усърдие и резултати