Изследователско пътуване из Средновековието

През Х век у нас се осъществява невероятен скок в областта на културата, който е без аналог в историята ни

Доц. д-р Явор Милтенов работи в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“. Занимава се с изследването на българския език, литература и култура през Средновековието. Център на неговите проучвания е най-ранният период на славянската и българската писмена традиция (IX – X в.). Постиженията му са свързани с откриването на нови данни за историята на определени текстове, създадени през този период, на сбирки от текстове, на глаголически ръкописи. Завършил е българска филология в Софийския университет. През 2002 г. защитава дисертация. Работил е и в Централната библиотека на БАН, където се е занимавал с каталогизирането на микрофилми от средновековни ръкописи. Тази година доц. Милтенов е удостоен с награда „Питагор“ за утвърден учен в областта на социалните и хуманитарните науки.

Особен интерес за доц. Милтенов представлява проучването на колекцията „Златоструй“

Зина СОКОЛОВА

Интересът на доц. Явор Милтенов към старобългаристиката възниква още в семейството – майка му също се занимава със Средновековието. Книгите и копията от ръкописите у дома го привличат като магнит, а до истински ръкописи се докосва години по-късно. Магистърската му работа в университета е върху един апокриф. А след като приключва с магистратурата си, решава окончателно, че ще се занимава със старобългаристика.
„Детските ми увлечения бяха свързани с археологията, заради която отидох да уча в Класическата гимназия – казва доц. Явор Милтенов. – След това в университета за мен бяха интересни по-скоро различни аспекти на литературознанието и езикознанието, които бяха по-далеч от старобългаристиката.“
След дипломирането си в Софийския университет служи в казармата 6 месеца. После в Катедрата по кирилометодиевистика на СУ обявяват конкурс за докторант, на който той се явява и е приет. Темата на дисертацията е за едно доста голямо съчинение, което се нарича „Диалози“. Предполага се, че негов автор е Кесарий Назиански – брат на известния гръцки богослов и философ Григорий Богослов. Това не е така, уточнява ученият, но важното е, че това обемно съчинение е преведено през Х век. В него има доста интересни научни данни за астрология, география, митични и реални народи, физиология на човешкото тяло, медицина.
„Всички текстове, преведени на старобългарски, стават част от българската културна съкровищница. Защото България през Х век възприема една дълговечна философска, богословска и научна традиция, каквато е византийската – подчертава доц. Милтенов. – „Диалозите“ на Кесарий допринасят за вливането ни в културата на византийския свят. Преводите на тези съчинения разширяват много кръгозора на българите. Те се запознават с автори, живели много преди тях, и със знания, трупани с векове. За един езически народ, макар и бил в контакт с Византия по един или друг начин, това е невероятен скок по отношение на култура, литература, език, в мисленето на просветения елит, на грамотните. Този скок няма аналог в нашата история. Може би това е причината толкова
много да ме занимава времето след Покръстването и най-вече царуването на Симеон
и на Петър.“
По-късно доц. Милтенов проучва „Златоструй“ – колекция, съставена по времето на цар Симеон от произведения на Йоан Златоуст – най-именития византийски богослов и проповедник. Ученият установява, че тя е подготвена да служи – и наистина по-нататък във времето е използвана по този начин – като свод от текстове, до който различни книжов-
ници, независимо един от друг, са имали достъп, за да създадат свои собствени колекции. Златоструят – едно от най-значимите явления в средновековната славянска писменост и култура, се оказва много важен и за разбирането ни за усвояването и адаптирането на византийската богословска и философска мисъл в България. Изследванията му доказват, че той е резултат на целенасочена културна политика, създала изобилна традиция от сборници.
„С тази колекция съм се занимавал, защото тя е показателна за начина, по който византийското наследство и култура са били усвоени – казва доц. Милтенов. – Просветените българи почват да четат за историята на света, докосват се до задълбочени поз-
нания по астрономия, по география – всичко това прилича по някакъв начин на влизането на България в Европейския съюз. И преди много хора са учели английски език, но сега това правят всички. И преди са превеждани европейски автори, но след това изведнъж почваш да имаш достъп до абсолютно всичко, и ставаш част от това цяло. Да не говорим за появата на интернет. Докосването до литературата през Средновековието е едно подобно пътуване за читателя. Чрез знанието той се пренася назад и напред във времето, до далечни и близки страни. Намира обяснение за мирозданието и за причините за съществуването на всяко нещо. Развитието на човешкия живот и на цивилизациите си приличат. Моментът, когато една култура или един човек достигнат зрялост, е много интересен, защото прескача от детството във възрастта, когато започват да разбират нещата в по-голяма дълбочина.
И това се е случило именно през Х век. Хората от това време, които са чели книги и са имали библиотеки, са били пълноправни членове на европейския културен елит. Първите преводачи са учили в Константинопол – докоснали са се до най-ценните постижения на християнската цивилизация.“
Другото любопитно е, че тази писмена култура, наричана понякога и Преславска цивилизация, е до голяма степен изчезнала, подчертава ученият. Много от текстовете, които са били преведени тогава, не са достигнали до нас в български преписи. Появяват се в доста по-късни сръбски и руски ръкописи. По този начин българската култура обогатява и други култури. Старобългарският език, на който са тези преписи, е бил достатъчно разбираем за всички славянски народи. Постепенно отделните славянски народи започват да приспособяват старобългарските произведения към своята фонетика. Но до късно време, до края XVII век те са служели на хората.
Значително място, особено в последните години, в проучванията на изследователя заемат
въпроси около глаголическата писменост и най-старите славянски ръкописи.
Явор Милтенов допринася за извеждането на преден план на слабо проучени или пренебрегвани в науката аспекти на писмената култура, като употребата на Кирило-Методиевата азбука в Източна България, съвместното съществуване на глаголица и кирилица, възможностите за класификация на ръкописите от Х – ХI в., технологията на преписване и четене, сведенията за образованието на книжовниците, механизмите на редактиране и подновяване.
„Напоследък изследвам взаимоотношенията между глаголица и кирилица – казва доц. Милтенов. – Най-ранните ръкописи, стигнали до нас, са от края на Х и от ХI век. Тоест от целия Златен век, който разглеждаме като връх на българската култура и книжнина, не е оцелял почти нито един ръкопис. Единственият начин да се запознаем със старобългарските достижения в литературата и да документираме езика им, е да четем техни по-късни преписи. Проучванията ми върху двете азбуки показват, че има ранни преводи на глаголица, достигнали до нас кирилски преписи, както и че има глаголически ръкописи, чиито преписвачи са владеели и кирилицата. Има и кирилски ръкописи, в които се откриват един или повече редове на глаголица, или отделни букви се използват тук и там. Двете азбуки живеят заедно. Причината е, че глаголицата дълго време е служела на българите – вероятно до края на XIl век. В някои средища са предпочитали да пишат на глаголица, в други са преписвали текстове от глаголица на кирилица. Книжовниците и читателите обаче са познавали и двете.“
В последната си монография от 2021 г. доц. Милтенов открива нови непреводни старобългарски поучения и изтъква доказателства, че техен автор е Климент Охридски или негови последователи. С това допринася за попълването на средновековната българска литература от IX – X в. с неизвестни досега оригинални произведения (каквито са открити до момента изключително малко).
Важно значение за развитието на медиевистиката и палеославистиката имат студиите на Милтенов върху историята на различни по тип ранни колекции с текстове. Такива са например сборникът с жития, наричан староизводен чети-миней, съставен през IX – X в., сборникът със старозаветни пророчески книги с тълкувания от същото време, най-ранният кодекс, съдържащ сбирка със славянски апокрифи. Чрез съпоставителен подход и езиково-текстологическо изследване авторът запълва празнини в познанието не само относно тези колекции и първоначалните преводи на текстовете в тях, а и въобще относно попълването на репертоара на старобългарската книжнина и неговия развой през среднобългарския период.
В почти всички свои научни изследвания ученият включва акцент върху езиковите характеристики на проучваните текстове, особено върху тяхната лексика.