Книги за обичане

„Децата са чудни същества, които заслужават всяко наше усилие“, казва Евгения Войнова и приема поканата на в. „Аз-буки“ да поговорим за детските книги. Добавя, че ще го направи с удоволствие, защото това ѝ носи щастие и смисъл. Нейните, като „Давид“, „Сто жаби“ и „Мечта“, са отражение на това щастие. В тях авторката и илюстраторка Евгения сякаш е скочила. Като малко дете, което вървейки към дома си, изпитва толкова радост, че да върви просто така, и наум не му идва. В разговора си с вече любимата на много деца и родители писателка преодоляваме обаче детския възторг, за да узнаем повече за пътя, довел я до нас. От „имах само мечта – да рисувам“ до „създавам книгите с обич, за мен те са книги за обичане“.

Първата ми среща с изкуството в дълбочина, отвъд видимото, беше в Художествената гимназия – разказва Евгения. – Попаднах там с голямата си мечта и с още по-големите си съмнения – имам ли право на тази мечта, мога ли да я сбъдна. Художествената гимназия ми отвори вратите не само към сериозното изкуство, но и към това да вярвам повече в себе си и че „хм…, аз не само искам, но и мога“.
Днес Евгения може да сътвори детска книга от „А до Я“. Буквално. Създава текст, при това в рима, илюстрира, грижи се за оформлението и издаването. Издателство „Давид“, от което излизат нейните „книги за обичане“, също е лична творба. На въпроса как се справя, Евгения отговаря: „Ако не обичах толкова това, което правя, никога не бих си го причинила. Отдавам цялото си време и внимание на книгите, а това, повярвайте ми, винаги си личи“.

В обичайната процедура авторът написва текст и го дава на издател, който поема щафетата нататък – илюстратор, дизайнер, печатници, разпространение. При Евгения всичко върви
„в пакет“. Пише, заема се с илюстрациите, прави редакции, а същевременно обмисля дизайна и задължително съблюдава процеса при печата на всяка нова книга. „Да не би някой нюанс да „мръдне“ нанякъде – казва тя. – Всичко ми е важно.“ След това поема тиража и разпращането на поръчките. Книгите се продават предимно през сайта на Издателството. Всяка минава през ръцете ѝ. Надписва стотици копия и както сама обобщава: „Грижа се за книгите си по начин, по който никой друг не би го правил“.
Но ако днес Войнова има собствено издателство и е далеч от времето, когато чете на синовете си „Писмата на един Дакел“, в началото притежава единствено мечтата си. За кандидатстването в Художествената гимназия се подготвя цяла година. Ходи допълнително на уроци и е щастлива, че я приемат.

Нещата обаче не потръгват, както си е представяла.
„Озовах се сред деца от семейства на художници, цели фамилии и поколения със сериозен принос в изобразителното изкуство – разказва Жени. – Те бяха израснали в артистична атмосфера, сред платна и миризма на терпентин. Моите родители нямат нищо общо с тази област и аз
дойдох само с моята мечта – да рисувам.“
За щастие обаче, усещането ѝ, че не е попаднала на правилното място, бързо преминава. Евгения започва да се учи, а желанието ѝ се оказва по-силно от страховете и неувереността: „Скоро дойдоха и моментите, в които виждах, че понякога се справям дори по-добре, и нещата тръгнаха по своя естествен ритъм“.
От Художествената гимназия днешната авторка на детски книги усвоява принципите на класическото рисуване и придобива самочувствие за следващата крачка – Художествената академия. Там завършва „Плакат“. „Плакатът е цяла вселена, един друг свят, изчистен и специфичен – споделя въодушевлението си Жени. – Специалността развива най-вече мисленето, и особено асоциативното. Имах и късмет, и привилегия да попадна в курса на проф. Иван Газдов – уникален творец и безценен преподавател. Любимите ми часове по плакат бяха онези, в които всеки от нас пред целия курс коментираше идеите си – мисля, че тогава научавах най-много.“
Евгения Войнова признава, че макар и да изглежда парадоксално, плакатното мислене днес ѝ помага – в илюстрациите, в разработването на детайлите, дори и в писането. Но в живота, където започва истинското обучение, без някой да държи ръката ти и да те напътства, се учиш сам.
„Още свиквам с мисълта, че книгите ми успяват да станат любими както на деца, така и на родители – казва Войнова. – Започнах да ги правя, защото за мен това беше начин на себеизразяване. Обичам литературата, обичам да пиша, и обожавам да рисувам, а детската книга съчетава тези неща. Беше ми омръзнало от предложения за илюстриране на безлични текстове и си казах, че трябва да опитам да създам книга от начало докрай, както си я представям. Търсех точно това – свободата да правя нещата по моя начин, както ги чувствам. Казах си, че ако се проваля, провалът ще е само мой. Ако успея, значи шестото ми чувство работи. Исках да сбъдна мечтата си.“
„Сто жаби“, „Давид“ и „Мечта“ са книжките, които четат на децата в Детския отдел на Столичната библиотека по време на един от последните „четатони“, както ги наричат те. Специално „Сто жаби“ е една от любимите на деца и родители, търсена, преиздавана и ще се преиздава и в бъдеще. За нея Евгения Войнова споделя, че е отлежавала в ума ѝ няколко години.
„Вълнуваше ме темата за излишната и прекалена суета, в която направо се давим. Исках да я разработя, и стана така, както очаквах. Ако не се беше получило, нямаше да я пусна на пазара. С книгите не правя компромиси“, категорична е тя, описвайки процеса на работата си. Изпипва текста до последния детайл, рисува до изтощение, буди се нощем и нахвърля идеи. Защото децата са различни, а общото между тях е, че са чудни същества, които заслужават всяко наше усилие. Прямотата им е най-безкомпромисният критик, а фантазията им е завидна. И тъй като илюстрациите допълват текста, а самите те оживяват в комбинация с думите, Евгения съчетава и двете. Авторът у нея е в пълен синхрон с илюстратора. „Освен че развива много безценни качества и умения, детската книга изгражда и естетически вкус – обяснява Жени. – Държа книгите, дори тези за най-малките, да са естетически издържани във всяко отношение. За децата това е първа среща с цветовете, с рисунъка, с изображението и е важно да са реализирани професионално и да изграждат естетически критерии.“

Към стремежа всичко да е на високо ниво, Евгения добавя отношението си и към писането в рима: „Определено това не е за всеки и много бих искала хората да го осъзнаят, защото непрекъснато се бълват страховити напъни за римуване. В никакъв случай не трябва да е самоцел. Повечето деца харесват истории в мерена реч заради ритъма, запомнят ги лесно, забавно им е да довършват изреченията. Но категорично смятам, че има теми, които звучат по-добре в проза.“
Благодарна на съдбата, че я е допуснала толкова близо до детския свят, Войнова общува с много родители и разбира, че те все повече четат на децата си. „И родителите, и учителите, и обществото, като цяло, имат роля в създаването на читатели – казва тя. – Пазарът е залят с книги, а наблюденията ми са, че в последните години библиотеките се възраждат и се превръщат във все по-приветливи места за малки и големи.“ Самата тя като малка израства сред книгите у дома.
Днес си спомня за моментите, когато дори ги е съзерцавала, комбинирайки текстовете от една с илюстрациите от друга. Но и като зрял човек, Евгения постоянно намира своите автори. Сред тях откроява естетиката на Оливър Джеферс – и като писател, и като илюстратор, въздействащите илюстрации на художничката Ребека Дотремер, както и Мо Вилемс, когото харесва повече като автор, но не си представя текстовете му, илюстрирани от друг.

„Светът е пълен с талантливи хора. Харесвам ги, защото притежават особена въздушност. Вероятно това е талантът им. Някак им личи, че го имат“, казва Евгения и продължава да върви по пътя, водена от мечтата си. Предоставя ни не просто продукти, а произведения на изкуството – създадени така, както се прави картина, която не само ще закачиш на стената си, но и ще ѝ се любуваш с цялото си сърце.
Типажите ѝ са вдъхновени от общуването с децата, от техните специфични движения, мимики и изражения. И ако усетът ѝ към света прозира и в текстовете, и в илюстрациите, то е защото държи не само да разказва история, но и да събуди емоция. А децата и родителите им да усетят уважението, което изпитва към тях, и да намерят любов. Защото, както сама казва: „Вярвам, че всичко, което е създадено с любов, намира любов“.