Олег Попов, член на журито на Националния фотоконкурс „В моето училище е най-хубаво“ : Нищо не е толкова лесно, колкото изглежда през обектива

Олег Попов е единственият българин, част от мениджърския екип на Агенция „Ройтерс“. Той е сред най-големите имена в българската фотожурналистика. За „Ройтерс“ е отразявал почти всички големи военни конфликти от 1990 г. до 2011 г., както и двата опита за преврат в Русия в началото на 90-те години на миналия век.

Отразявал е пет световни и пет европейски първенства по футбол, включително емблематичния за България шампионат в САЩ през 1994 г., и четири олимпийски игри. Работил е за всички големи медии у нас. През 1993 г. и 1994 г. печели титлата „Репортер на годината“. Номиниран е два пъти за „Пулицър“ за работата си като фотограф в Сараево и Косово.

– Г-н Попов, какво е да си фотограф днес?

– В последните години, с навлизането на мобилните телефони, стана много лесно да бъдеш „фотограф“. Общо взето, уменията, които са ти нужни, са само да вдигнеш телефона и да натиснеш едно копче.

Но за да бъдеш добър фотограф и да умееш да работиш с професионална техника, трябва да имаш доста умения. Трябва да четеш много и да разбереш как функционира един съвременен дигитален апарат – той е миникомпютър със своите настройки. Трябва да знаеш как да го нагласиш, преди да снимаш, и какво да правиш, когато снимаш. Важното е да разбереш как действа.

– Какво бихте посъветвали децата, които ще участват във фотоконкурса на „Аз-буки“?

– Предлагам на децата да се опитат да снимат с фотоапарати. Вижда се, че някои от снимките в предишните издания са направени с телефон, но това в мое лице не им дава предимство.

Вложете усилия, преди да започнете – четете и се информирайте, тренирайте и чак след това започнете да правите това, което искате да покажете като снимка във фотоконкурса.

– Според Вас кое е най-трудното във фотографията?

– Откровено заявявам, че най-трудното е да направиш хубава портретна снимка. Те са два вида – репортажна портретна снимка, при която нямаш конкретно осветление, и студийна, където всичко е контролирано.

Репортажната портретна снимка е много по-трудна – не знаеш нито средата, нито човека отсреща. Звучи лесно – слагаш човек срещу себе си и снимаш. Но нищо не е толкова лесно, колкото изглежда.

– Част сте от авторитетното жури на Фотоконкурса от неговото начало. Какво би Ви изненадало в това юбилейно, 10 издание?

– Една добра портретна снимка. Тя би имала много висока стойност като участие.

– Кое е най-важното, което участниците трябва да знаят за репортажната фотография?

– При репортажната фотография всичко изглежда ясно – нещо се случва пред теб, вдигаш фотоапарата и снимаш. Но дори това не е толкова просто. Във фотожурналистиката не трябва да се намесваш или да изразяваш отношение към случващото се.

Но то винаги се отразява – дори само с избора на обектив и бленда. Ако блендата е по-отворена, няма дълбочина на остротата, ако е по-затворена – всичко е на фокус.

– Имате ли съвет за категорията „Снимка с история“?

– Нека децата погледнат старите албуми, да обиколят мазета и тавани, да изтупат прахоляка и да потърсят вдъхновение.

– Кои са Вашите учители във фотографията?

– В интерес на истината, съм израснал в семейство, където всички са се занимавали с визуални изкуства. Майка ми е първата жена фоторепортер в България – работила е повече от 30 години в БТА. Но с ръка на сърцето, искам да призная, че не бях вдъхновен.

По стечение на обстоятелствата започнах да уча „Фотография“, защото не ме приеха „Право“. Тогава майка ми предложи да уча фотография, и се съгласих, за да изляза от казармата два месеца по-рано.

– Кога и кой провокира интереса Ви към фотографията?

– Двама души – Янка Кюркчиева, която е автор на почти всички учебници от онова време, и Иван Бакалов, който водеше практическите ни занимания. Те ме накараха да се занимавам професионално с фотография вече 50 години. Разбира се, и с помощта на майка ми, която ме взимаше със себе си и ми показваше какво е да си фоторепортер.

Радвам се, че не влязох „Право“.

– Според вас кое е по-важно – теорията или практиката?

– Обучението в университета е изключително важно. Не подценявам нито теорията, нито практиката. И двете са равнопоставени. Това, което учиш, ти дава базата – знаеш как да реагираш в дадена ситуация и как да разрешиш проблем. Когато започнеш работа, подготовката ти помага.