Писателят Стефан Цанев в Студио „Аз-буки“: 24 май е единственото събитие, което ни обединява като народ (ВИДЕО)

Студио „Аз-буки“ в YouTube е най-новото онлайн пространство на Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“. В него срещаме нашите зрители и читатели с интригуващи, вдъхновяващи и мотивиращи събеседници, с които разговаряме за образование и наука.

В поредното издание на Студио „Аз-буки“ гостува Стефан Цанев – един от най-изявените и превеждани съвременни български поети, писатели и драматурзи. Роден е на 7 август 1936 г. в русенското село Червена вода. Завършва журналистика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут.

Автор е на десетки емблематични стихосбирки, есета и над 30 пиеси, които се играят на сцени по целия свят. Неговият четиритомен труд „Български хроники“ пренаписва усещането за историческа проза у нас и се превръща в абсолютен бестселър. Носител е на най-престижните национални културни отличия, сред които наградите за цялостен принос „Икар“ (2019) и „Аскеер“ (2021).

В последно време текстовете му отново са в центъра на културния живот, а тъжната му комедия „Деца на света“ вдига публиката на крака в препълнените салони.

Известен с непримиримата си гражданска позиция и остър език, в навечерието на своята 90-годишнина Стефан Цанев продължава да е един от най-влиятелните анализатори на българската действителност.

– Г-н Цанев, все още ли вярвате, че 24 май трябва да бъде национален празник?

– Да. Бях един от хората, които много настояваха това да бъде национален празник на България. Това щеше да е уникален случай – не политическа дата, а нещо по-голямо. Щяхме да сме единствени в света с такъв празник. 24 май е единственото събитие, което ни обединява като народ. Защото при всички други дати, които се споменават, някой е пострадал, а друг е победил.

Тук всички сме победили, защото имаме такава азбука. Това би било много добре за нашия народ, който страда от взаимна ненавист.

Единствено на тази дата хората излизат, без да се дебнат кой се радва и кой плаче.

– Тоест все още хората оценяват писмеността като ценност?

– Да, това е най-голямата ценност, която има нашият народ. И слава Богу. Иначе отдавна щяхме да се загубим като народ, нямаше да бъдем така устойчиви. Това ни е спасило, писмеността, която се е запазила толкова в манастирите. Ако не бяха монасите, които са преписвали, преписвали, преписвали, нямаше да имаме своя идентичност.

Защото има един акт в нашата история, много жесток – княз Борис I, който фактически унищожава прабългарската аристокрация. Той избива петдесет и два рода, а тогава родовете са били многобройни, защото прабългарите са били многоженци. Такъв геноцид аз не знам друг народ да е имал в своята история.

И освен това Борис сменя езика на държавата. Тогава държавният език е бил българският език. Сменя го със славянския. Тоест прабългарското е заличено въобще и това, което обединява вече българите, остава само името на държавата. Нищо друго. И другите хора, които идват, славяните и заварените траки, обединяват ги езикът и писмеността.

Иначе щяла да ни сполети съдбата на траките, които имат език, разбира се, но нямат писменост. Велик народ в сравнение с българите, няма сравнение. Те са били милиони. Така че това население, което се нарича българско и със славянската азбука, благодарение на нея е оцеляло във вековете.

– А кое ни държи обединени днес?

– В момента не мога да кажа какво ни държи и дали ни държи, защото ние малко така живеем самонадеяно, а народите изчезват пред очите ни. Като споменах траките, това трябва да ни е просто обица на двете уши. Те са изчезнали.

Много лесно е да се претопим сега, влизайки в Европейския съюз, където се намираме, в тази многотия от народи. Ние сме нищожно народче по численост и ако, не дай Боже, имаме лошо национално самочувствие, много лесно може да се претопим, да загубим себе си. И тази опасност е много реална.

Защото ще ви кажа нещо, което знам по себе си. Нашите деца заминаха. Това са два милиона и повече. Във всичките си войни, които е водила България за тези четиринадесет века, не е дала толкова жертви, не сме дали два милиона жертви. И сега нататък какво става?

Нашите деца, разбира се, те са с болезнено патриотическо чувство, като се напият малко, почват да пеят патриотични песни или български народни песни. Но нашите внуци… не знаят български. Те нямат българско самочувствие, няма и да имат. Защото човек става, присъединява се към народа, сред който живее, и най-важното – там получават образование в чужда държава, а образованието влияе на националното самочувствие.

За пример вземете Съединените щати. Там колко народности, колко религии, колко раси има. И само образованието ги прави американски патриоти. И отиват и умират с вика „Да живее Америка“. Разбирате ли? Нашите внуци ще се чувстват граждани кой на Финландия, кой на Германия, кой на Италия, а България ще е за тях само любопитна дестинация.

А децата ни нали са бъдещето ни. Сиреч ние загубихме своето бъдеще в лицето на нашите внуци. Ние го губим и това е голяма опасност. И ако остане само старците да викат „Да живее България“, тя е загубена, няма да оживее.

Така че, прекалявам, като го казвам, но е реална тази опасност, защото няма нищо по-страшно човек да е роб доброволно. Насилствено ако си поробен, имаш оправданието и се съпротивляваш. А който стане роб доброволно, той не се съпротивлява.

– Говорим за езика, за това, че живеем в свят на глобализация, на много бързи технологии. Всичко се случва на секундата. Променя ли се тежестта на думите в такъв свят?

– Силата на думите, мисля, че е заглушена от технологиите. И има още нещо – като че ли се създава вече един общ език. Аз трудно понасям това.

Имаше закон, доколкото си спомням, че дори рекламите и надписите на магазините, ако са на английски, трябва задължително да бъдат и на български. Сега рядко ще видите реклама на български език. Онзи закон се загуби, забрави се. Той беше сега, след промените.

Тоест една глобализация се получава и в езика. Недоумявам как Англия вече не е в Европейския съюз, а общият език на комуникация пак е английски.

– Има ли разлика между грамотност и култура?

– Има. Ние сме народ, който почти няма неграмотни хора, ако под грамотност разбираме да можеш да четеш и пишеш. Още Макгахан пише, че не е вярно, че българският народ е неграмотен и дивашки. Той казва, че е по-добре образован от масовото население на Англия и Франция.

Говори за читалищата и училищата, които българите са основавали със свои средства напук на турското правителство. Разбирате ли? Значи ние имаме един такъв стремеж към грамотност. Така че народът ни от тази гледна точка е много добре, но оттук нататък вече става дума за друго.

Но вие ме питате друго. Аз живея сред грамотни хора, сред интелигентни хора, сред професионалисти в сферата на словото и това не ми дава право да правя генерални констатации.

– Често казват, че литературата е огледало на времето. А Вашите текстове сякаш не просто описват времето, а спорят с него. Така ли го усещате и Вие?

– Това е много точно. Даже мисля, че съвременните писатели са много ощетени. Аз дружа с млади поети, те нямат съпротива, нямат срещу какво да се съпротивляват.

– А как се пише поезия, като няма срещу какво да се съпротивляваш?

– Именно и затова поезията им е доста слабовата. Те са много талантливи, но пък при нас имаше съпротива. Така че това е наистина точно наблюдение.

Не бих седнал да пиша нещо, ако дори не ми създава съпротива. Имам една пиеса с много интересна е съдба. Казва се „Заговорът на Калигула“. Написах я преди може би четиринайсет-петнайсет години. Тя се играе дори в Турция. В България – не.

И общото, което ми казват от театрите, е, че народът, публиката ще излезе омерзена от залата, ако гледа това представление. Защото в тази пиеса доста брутално обвинявам народите, че сами си избират диктаторите с голямо удоволствие. Хитлер не е дошъл с оръжие в ръка. Избрал го е германският народ и пак като спасител. Ние правим същото.

И народите са много податливи. Много харесват силната ръка, без да подозират, че тя ще души самите тях. Та давам като пример тази пиеса, че и днес може да се намери тема, която да дразни, да предизвиква съпротива и да се замислиш малко. Мисля, че това е поне за мен ролята на литературата, особено на поезията и на драматургията, защото театърът е много различен от киното. На киното ти не може да се ядосаш, защото то е на стената. Играят там, повечето артисти са умрели вече, които са на екрана или по телевизията.

Обаче в театъра срещу себе си имаш живи актьори, които ти говорят в лицето, че ти си тъп, че ти си подлец, че ти си такъв. Така че там съпротивата е жива. И това ми харесва в театъра.

– Писателят свидетел ли е на своето време, или негов съдник?

– Съдник не бива да бъде. Писателят трябва да бъде съучастник. Съдникът стои отгоре и съди. Това е лесно. Но когато си съучастник, обвиняваш и себе си. Така разбирам литературата – като съучастие в това, което става. И дразнител, разбира се, както и може да се скараме след малко. Така че, така разбирам литературата.

Иначе за мен е непонятно, когато кажат: „Аз пиша за себе си“. Да, за себе си, ако се самоосъждаш, ако така се съпротивляваш против себе си. Така да, но иначе за удоволствие да пишеш само, не го разбирам.

Спорил съм с много свои колеги и с по-възрастни писатели, които много съм уважавал. Атанас Далчев много ме упрекваше. Той ме обичаше, но все ми казваше: „Не си губи времето, не се занимавай с политика, поезията има своите вечни теми“. И може би се оказа прав човекът.

Много време загубих в безсмислени спорове, където, така да кажа, със самочувствие победата ми беше предначертана. Но загубих години и усилия и изхабяване на таланта си. И Валери Петров ме упрекваше много. Те са хора, които съм ценил много. Той ме упрекваше в известна прагматичност, защото имах едно сравнение, че ние ценим меча на Кубрат поради това, че е печелил сражения с този меч. Така трябва да ценим и словото, ако то печели битките си. И той казваше: „Това е много прагматично сравнението с меча на Кубрат“. Така де, но това са приятелски разговори, не сме се карали публично.

– Словото може ли да бъде по-силно от меча?

– Лошите неща повече ги върши словото. То убива много по-категорично. И в личните отношения е така. От шамара е по-силно словото.

– Учи ли ни историята, или ни обрича да повтаряме едни и същи грешки?

– Зависи кой как я учи. Аз от историята научих много неща, но не съм държавник, за да ги прилагам.

Мисля, че нашите държавници може би не познават историята. Те повтарят не само исторически грешки, а грешки, които са правили техните предшественици. Започват да мислят, че са велики. Че всичко започва с тях. Че най-много те са направили за народа си.

Не сте ли забелязали? Един нормален човек, като стане държавник, колкото повече се издига, толкова по-умен започва да се чувства и загърбва другите.

– Вие сте живели във време на цензура. Днес има ли цензура, или по-скоро автоцензура?

– Има нещо по-лошо от цензурата – безразличието. Цензурата се надхитрява. Бориш се с нея. Тя даже те изгражда като личност. А сега безразличието е убийствено.

Млад поет издава книга – и нищо. Няма критика, няма реакция, няма спор. Само мълчание. Ние сме страната на поетите, убити от мълчание. Защото какво правят сега? Млад поет издава книга и нищо. Няма даже литературна критика. Никой не му казва нищо.

По време на социализма всяка книга, особено ако съдържанието ѝ засяга режима, беше под наблюдение от всички гледни точки. Нито една книга не се отминаваше с мълчание. А сега момчетата просто умират в мълчание. Никой не им обръща внимание. По-жестоко от това няма.

– Българинът като че ли чете повече проза, отколкото поезия…

– Да, такъв народ сме. При руснаците е обратно. Там поезията те наричат втората сила. Не знам каква е първата сила, но там поетите са на върха на всичко. При нас стихове четат жените повече.

– Заради цензурата ли преминахте от киното към театъра?

– Може и така да се каже, а може би има вина и у мен. С Бинка Желязкова имахме сценарий „Зелени звезди“. Пет години тя се мъчеше този сценарий да бъде реализиран. Тогава имаше един художествен съвет по кино. И сценарият беше одобрен. Там бяха Валери Петров и други личности. Но шефът на киното Христо Сандов каза: „Сценарият е одобрен, но аз смятам, че е вражески, и няма да разреша да се снима“. Киното тогава беше под такова наблюдение и аз търся вината и у себе си. Защото пък Константин Павлов, който е много по-остър поет от мен, той пък се реализира в киното. Има заснети шест или седем сценария, но за съжаление, при него се случи друго. Не знам защо никой режисьор не повтори да прави негови сценарии – всичките му сценарии са правени от различни режисьори и не се получи стилът на Константин Павлов.

Защото в киното водещ е режисьорът и ако стане симбиоза със сценарист и режисьор, тогава става най-добре. Но така или иначе, аз се отправих към театъра, където авторът си е най-важният.

– Така ли го усетихте – като Вашето място?

– Да, категорично. Нищо друго не съм искал да работя освен театър. Повече от шейсет години съм бил драматург на театри. Живях щастливо сред актьорите. Ако оцелях във всички отношения, дължа много на тях. Те са съпричастни хора, имат чувство за колективност и никога не изоставят пострадалия човек.

– Кое е по-страшно – страхът или примирението?

– Примирението. Страхът е човешки, но да се примириш, значи да се предадеш. Това доброволно предаване е страшно. Ако те смачкат, имаш оправдание. Но ако сам започнеш да лазиш, ти си свършен.

– Днес свободни хора ли сме?

– Съмнявам се. Ние страдаме от друго робство – робството на бита. Битът убива мечтите ни. Има една древна мисъл: „Богат е не този, който има много, а този, който има достатъчно“. Човек, който има достатъчно, е свободен.

Дори Чарли Чаплин казваше навремето: „Парите са свобода, но многото пари също са робство“. Защото представете си, казвам го в най-добрия смисъл на думата, богат човек. Ами ти ставаш роб на парите, да им търсиш мястото. А достатъчно е точната дума. Достатъчно е да си платиш в кръчмата. Да не кажеш: „Ама чакай да спестя два лева, че утре няма да си купя кисело мляко“. Това е.

Българският народ, за съжаление, ако е нещастен, това е, защото има много бедни хора и много богати хора.

– Ние народ ли сме, който си помага?

– Хубав народ сме. Смел народ. Трудно ми е да обвинявам народа си, защото и аз съм един от всички. Но нямаме достатъчно чувство за съпричастност.

– Има ли нещо, което България не успява да научи от историята си?

– Сигурно. Аз тръгнах да пиша „Български хроники“ – не съм историк, най-малко това познавам, но усетих и по своите деца, и у хората покрай мен, че не познаваме историята си, не знаем за какво става дума. Пълно безумие беше. Пет години писах тези хроники. Четях всичко и от стотици страници трябваше да извадя една. Беше непосилен труд. Цяла година не можах да освободя главата си от това, което съм набивал.

Но го писах с чувство за необходимост, че трябва да го направя. Ние имаме много добри историци, но техните книги често са написани на сложен научен език. Трудно е да накараш един младеж на петнайсет-шестнайсет години да ги чете с удоволствие.

Затова реших да разказвам историята чрез личностите. Историците разказват събитията и покрай тях споменават личностите. Аз направих обратното – чрез личностите разказвах историята и даже ме упрекваха в смешни неща. Откъде знаете, ми казваха, че Омуртаг е бил дебел? По това, което е вършил. Аз стигнах до заключението, че той е един тежък човек. Те са над двеста личности, които съм описал. Коя личност какво е направила, любовите какви са. Така мислех, че ще бъде по-нормално за възприятие.

– Какво липсва в начина, по който говорим за българската история?

– Липсва човешкият разказ. В училище се преподава това, което са написали историците, много трудно се пробива. Исках да напиша учебник по история. Казаха ми, че това няма как да се случи. Историците няма да разрешат писател да пише учебник по история.

– Когато пишете за българска история, по-скоро гордост или тъга изпитвате?

– Беше ми страшно интересно. Аз самият познавах слабо историята. Знаех някои неща покрай богомилите, покрай Ивайло, но иначе също бях неграмотен.

Особено не познаваме новата си история след Освобождението. Чували сме за Стамболов, после скачаме към 9 септември и Тодор Живков. А между тях – почти нищо.

– Кои са учителите на Вашия живот?

– Много са. Далчев, Багряна, хората от моя занаят. Много са важни думите, които ще ти кажат хората, които смяташ за големи. Затова се старая да бъда внимателен към всеки млад човек. Получавам писма, стихове, романи и отговарям на всички.

И внимавам, защото пък да излъжеш човека, че е талантлив, е още по-лошо, отколкото да му кажеш, че е бездарен. Човек трябва да внимава много какво казва на един човек, който се занимава с изкуство.

– Какво бихте казали на младите, които искат да пишат?

– Да се съпротивляват. Това е най-важното. Просто да не бъдат тривиални. Изкуството е тежко нещо. Първо, ти се обричаш на нещо, което не ти гарантира успех в никакъв случай. И няма по-нещастни хора от неуспелите, от неудачниците. А пък най-опасни са, както е казал Пикасо, работливите бездарници. Така че не бих ги съветвал да се занимават, ако нямат категорична убеденост, че са талантливи.

Защото, вижте, най-лесно е с музиката. Нали в един клас е ясно кой може да пее. Гена Димитрова е пяла още като дете. То е нещото, което е дадено. При писането е същото, в поезията поне. Ти или го имаш, или го нямаш. Христо Смирненски кога се е учил да пише, като умира на двадесет и три години. Или Петя Дубарова, дето се самоуби на осемнадесет. Ти се раждаш с това. Ако не си написал стихове още на пет, на десет години, значи не го можеш. Може да се научиш, но това са сакати стихове, те са измислени. Това просто трябва човек, като тръгва, да го знае, че е даденост.

И няма нищо обидно, че на теб Бог не ти е дал това, а ти е дал друго. Намери другото.

– Ще ни замести ли изкуственият интелект? Ще замести ли писателите и творците?

– Най-лошото е, ако той действително изхвърли хората от работните им места, не заради бедност. Бедност няма да има, защото нали интелектът ще печели пари. Но въпросът е, че мен ме е страх, че хората ще останат без цел, без смисъл в живота си.

И ако има опасност от изкуствения интелект, тя е, че ще лиши хората от самочувствие, че могат да правят нещо. И това е самоубийство на човечеството всъщност. Не вярвам, че изкуственият интелект ще убие хората. Може и това да се случи в края на краищата, но по-лошото е самоубийството.

Просто си представете цялото човечество става пенсионери. Бавно и полека. Имам една теория, че целият организъм на човека работи за мозъка, за да може той да работи. Когато мозъкът спре да работи, целият организъм губи мотивацията си да съществува, и почва да се разпада.