Той е очарователният Хари в хитовия мюзикъл на Софийската опера „Mamma Mia!“, Левски във филма на Искрен Красимиров „ЛЪВСКИЙ – Европеец в Българско“, главно действащо лице в моноспектакъла „Любовта не може просто да отмине“ под режисурата на Радослав Гизгинджиев.
Гласът му е сред най-разпознаваемите в родния телевизионен ефир, а виртуозното му майсторство в изкуството на дублажа е удостоено с две награди Икар – „Златен глас“ от Съюза на артистите в България. Симеон Владов е истински доайен на „свободните артисти“ у нас и вече 30 години сам избира многоликите си превъплъщения и роли, приемайки предизвикателствата на театралната, филмовата, телевизионната и музикалната сцена. Записал е четири самостоятелни и две дуетни песни, част от вдъхновяващия проект „Пеещи артисти“ на Игор Марковски. Играе в спектаклите „Брачни безумия“ и „Гласове под наем“ в „Theatro отсам канала“, а новия сезон започва репетиции с режисьора Орлин Дяков, по негов авторски текст, където си партнира с актрисата Красимира Демирова. В бъдещите му проектите му има място и за нов моноспектакъл, в който е замесена актрисата и режисьор Лиза Шопова.
Личният му свят е споделен от сродната му душа Гергана Въглярска, а любовта им към цветята, растенията и градинарството скоро ще даде облик на интернет платформата „Цветен лабиринт“.
Разговаряйки за образованието, Симеон Владов с гордост споделя, че тази година синът му Преслав се е дипломирал с отличен успех в НХА, специалност „Графика“.
За сцената като житейска и професионална школа и за гласа като визитна картичка актьорът в специален разговор за в. „Аз-буки“.
– В разговори с много актьори често е ставало дума как те приемат своята професия – повече като изкуство или като занаят. Самият вие, като творческа личност, как бихте описали учителската професия?
– На първо място, я приемам като призвание. Лично аз смятам, че има три професии, които човек не може да практикува без призвание – това са професията на учителя, на лекаря и на артиста. Качествата, които притежават тези хора, са им дадени от Господ. И не можеш да бъдеш добър в работата си, ако не носиш таланта и призванието в душата си – те са на първо място.
– Как актьорската професия се превърна във ваше призвание?
– От много малък имах артистични изяви. Спомням си, че още 3-годишен майка ми ме водеше в своята служба, качваха ме на една маса, за да ме виждат всички, и колежките й ме караха да пея песните от детската градина – явно хубаво съм пеел. Още в предучилищната и първи клас участвах във всички училищни продукции, в които се рецитираха стихове, пееха се песни, играеха се роли. Започнах да се изявявам още в основното ми училище – „Васил Левски“ в родния Ботевград. В VI клас дори играх Левски, защото откриха визуална прилика между мен и него. Доста по-късно играх Апостола и във филма на актьора и режисьор Искрен Красимиров. След основното си образование бях приет в най-престижната не само в Ботевград, но и в цялата област гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“, учех в паралелка с разширено изучаване на френски. Там още от първата година ме „надушиха“ учителките по литература – вероятно заради качествата на гласа ми и доброто ми отношение към самия предмет. Освен литературата обичах още историята, географията, биологията. Участвах активно в театралната школа в ботевградското читалище „Христо Ботев“. Бях 9 – 10-годишен, когато филмът „Зоро“ с Ален Делон излезе по екраните и всички ние, момичета и момчета, ходехме да го гледаме многократно. Още тогава Делон, който наскоро си отиде от този свят, се превърне в мой идол. Исках да съм силен, смел, талантлив и известен като него – и така реших, че ще стана артист.
– Каква следа оставиха учителите във вашия живот?
– Интересно, поне при мен е така, но аз помня имената на учителите и учителките си още от предучилищна възраст. Може би защото са оставили наистина дълбока и незабравима следа в живота ми. Тогава бяха другарки – например др. Чуклева беше в предучилищната; след това от I до III клас др. Нитова, която ме научи да чета и да пиша; после др. Маринова, др. Петрова – моите две класни в училище „Васил Левски“; др. Цанова – преподавател по биология и моя класна в гимназията, която съм запомнил с добро. В Театралната академия другарките станаха госпожи и всички те, по един или друг начин са оказали силно влияние върху мен. Повечето вече не са между живите, но аз ги помня с най-светли чувства, спомням си ги визуално и говорейки за тях, те сякаш са пред мен със своите жестове, думи, отношение. Вярвам, че семейството и учителите са хората, които оказват най-силно влияние върху детското съзнание. И ако човек има късмета да попадне на добри родители и добри учители, със сигурност ще има успех в живота.
– Каква школа е сцената ва вас, какви са нейните уроци?
– Аз съм от артистите, които поставят разграничителна линия между това, което правят на сцената, и това какви са в живота. За мен сцената е сцена, а животът е живот – много мои колеги не правят тази разлика и трудно излизат от роля. В този ред на мисли, си спомням думите на голямата наша актриса Виолета Гиндева – „На сцената съм в злато и коприна, ама елате да ме видите, когато чистя в къщи“. Сцената е голям учител, тя е и олтар, може да бъде и трибуна. Но за мен лично е и вид терапия, защото там можеш да бъдеш всякакъв – такъв, какъвто в живота не би могъл да си позволиш.
– Гласът ви е сред най-разпознаваемите в ефира, носител сте на две награди „Икар“ за този свой талант в дублажа. Каква сила има гласът – в живота и на сцената?
– Гласът има огромна сила – той е визитната картичка на човека. Мисля, че трите най-важни неща, с които човек може да бъде запомнен още при първото общуване, са очите, усмивката и гласът. Разбира се, след това са жестовете, поведението. Те никога не лъжат и ако умееш да откриваш нюансите в тях и си психолог по природа, разбираш какъв човек стои срещу теб. И друг път съм споделял, че нямам заслуга за своя глас – той е дар от Господ и моите родители. Но въпреки това аз съм се грижил за него и съм го развил, доколкото мога, като качества.
– Неизброими са дублираните от вас филмови герои, но все пак, има ли персонаж, на когото най-силно симпатизирате?
– Въпреки че наистина са хиляди ролите, които съм озвучавал в кариерата си, вървейки хронологично, първият ми любим персонаж е Брус Уилис в сериала „Съдружници по неволя“ със Сибил Шепърд – двама главни герои, които навремето озвучихме с Ани Василева в БНТ. Друг любим образ е на Луцифер от едноименния сериал, изигран от страхотния актьор Том Елис – беше запомнящо се преживяване и постижение. И разбира се, Еди Мърфи в „Смахнатият професор“ 1 и 2, за чийто дублаж получих втория си „Икар“, защото освен четири мъжки роли озвучавах и две женски. Това беше наистина висш пилотаж, защото тези герои в доста сцени от филма седят на една маса и говорят помежду си, а аз трябваше да влизам в различни образи за части от секундата – наистина голямо предизвикателство.
– Какъв съвет бихте дали на младите хора, които сега изучават дублажа? Каква е най-голямата тънкост на вашия занаят?
– Преди време едно младо момче, с което се запознах след моя спектакъл, ми каза: „Г-н Владов, искам да имам като глас като вашия!“. А аз му казах: „Млади момко, вие като моя глас не може да имате, защото всеки човек има свой собствен глас със специфично звучене, но може да направите така, че вашият да стане добре шлифован и обработен, да работите върху дикцията си, върху нюансите на гласа си, особено ако искате да станете актьор“. Съветът ми към младите колеги е, че ако имат хубав и интересен глас, дарба и талант – защото това е задължително условие, трябва да работят върху своята дикция, да владеят правоговора, да четат много, за да имат богато въображение, да могат да се изразяват цветно както на сцената, така и в живота. Сценичната реч е много специфично нещо, а все по-често, ходейки на театрални постановки, не чувам и не разбирам какво говорят колегите ми. Това изкуство има своите умения и правила, които, ако не владееш, публиката в залата не чува репликите и губи интерес. Актьорът трябва да владее и гласа, и тялото си, защото те са нашите основни изразни средства.
– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат истински учители?
– Разбира се, книгата е най-големият прозорец към света. Който не чете, е просто половин човек. Защото литературата, музиката, театърът, киното, изкуството в неговата цялост са онова, което развива нашето въображение още от деца. Последните пет години записвам аудиокниги за „Сторител“, сред които някои истински шедьоври – „Тютюн“ и „Поручик Бенц“ на Димитър Димов, „Алексис Зорбас“ на Казандзакис, трилогията на Анжел Вагенщайн, „Бяло сладко“ на Димитър Шумналиев. Продължавам да записвам книги и да радвам хората, които предпочитат да ги чуят по този начин. Аз лично съм традиционалист – предпочитам да усещам книгата в ръцете си, докато я чета. Наред с книгите, като актьор, не мога да пропусна и огромното влияние, което са ми оказали много драматургични текстове и пиеси, сред които на Шекспир, Чехов, Молиер, Тенеси Уилямс, Вазов, Станислав Стратиев.
– Кое е личното качество, на което най-силно се доверявате – на сцената и в живота?
– На първо място е интуицията – винаги, когато не съм се вслушвал във вътрешния си глас, съм бъркал. Смятам също, че съм отзивчив човек, вслушвам се в това, което говорят другите, опитвам се да проникна в казаното от тях, да се поставя на тяхно място. Едно от най-големите поражения и проблеми в отношенията между хората според мен е това, че не се вслушваме в казаното от другите, не се поставяме на тяхно място. Склонни сме да лепим етикети, да вкарваме в коловози, да обвиняваме, но колко малко от нас могат да вникнат в това защо някой е такъв, какъвто е? В даден момент от живота си всеки от нас изживява някаква драма, за която другите не подозират. Затова нямаме право да съдим никого, можем единствено да помогнем или поне да не пречим.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg