Писателката Петя Кокудева пред в. „Аз-буки“: Харесвам хората – дори и тези, които не харесвам

Естественото и непринудено разказвачество винаги прихваща вниманието и на децата, и на възрастните

Петя Кокудева е детска писателка и пътешественичка. Родена е в Смолян през 1982 г. Завършила е журналистика и има магистратура по творческо писане. Автор е на книгите: „Лулу“, „Малки същества“, „Питанки“ и „Лупо и Тумба. Част 1 и 2“, илюстрирани от италианската художничка Ромина Беневенти, както и на пътешественическата книга „Поздрави от синята палатка“. Носител е на няколко национални награди: „Южна пролет“ (2012) – за дебют, „Константин Константинов“ (2017) –
за детска литература; „Христо Г. Данов“ (2018) – в категория „Детска книга“, и „Перото“ (2022) за най-новата Ӝ детска книга „Юху-буху-измислячус“, създадена в тандем с художничката Антония Мечкуева. Петя е съавтор и на серия весели учебни помагала – „Вълшебно лято“. Някои от стихотворенията Ӝ са превърнати в песни, други са включени в читанките за I, II и III
клас. Нейни детски книги са преведени на немски и на унгарски.

Интервюто взе
Антоанета НАЙДЕНОВА

– Г-жо Кокудева, наскоро получихте още една литературна награда – „Перото“, за най-новата си детска книга „Юху-буху-измислячус“, в която главни действащи лица са само животни. Откъде черпите идеите си за следващите герои и сюжети?
– Някои от героите ми – картофена балерина и един разсеян молив – са моята баба и прадядо ми Коста. Други са мои бивши колеги. Моят любим човек и житейски партньор също се появява в една от книгите ми като Професора по разхвърляне на вещи.
Изобщо, аз харесвам хората – дори и тези, които не харесвам. Колкото до най-новата ми книга, тя е вдъхновена от срещите ми с деца, на които често завиждам колко поетично и латерално работи мозъкът им.

– Каква е връзката между журналистиката, пътешествията и писането на рекламни текстове и книги, особено за деца?
– Мисля, че откривателството, неутолимият стремеж да изследваш света. Във всички тези полета си загубен, ако не поемеш риска да стъпиш на нова, неоткрита още земя. Изследовател, детектив и изобретател – това е общата нишка.

– Децата ли са по-трудната аудитория? Какво правите с тях по време на творческите работилници?
– За мен лично децата са по-трудната аудитория. Всъщност думата не е „трудна“, а „непредсказуема“. Никога не знаеш – колкото и каквото и да си подготвил, какво ще се случи на срещата, накъде ще тръгне, с какъв удивителен въпрос ще те втрещят.
Когато ме канят на „литературно четене“ при деца, винаги казвам, че няма да правя литературно четене. Обичам да общувам колкото се може повече с децата – да разговаряме, да обсъждаме текст или герой от книга, да се превъплъщаваме, да правим препратки към реалния им живот. По-скоро играем със и около литературата.

– Кои са най-неочакваните въпроси, които ви задават малчуганите?
– Обикновено на срещи нося със себе си една дървена кутия, изрисувана с героите на Туве Янсон. В нея приканвам децата да ми пускат на листче по един въпрос, който силно ги вълнува. Какъвто си поискат и анонимно, защото това не е някакъв тест. През годините съм събрала доста въпроси: „Какво е да си поетка“; „Кога ще свърши светът“; „Женят ли се мравките“; „Имат ли думите ваканция“… Все питанки, на които трудно отговарям.

– Разкажете повече за вашите проекти в сферата на детското образование и ограмотяване.
– Автор съм на книга, посветена на темата food waste – или как да пестим храната, да я уважаваме и съхраняваме. Тя е за деца в детски градини. Съавтор съм и на серия помагала за деца от I до IV клас, в които учебният материал от отминалата година е втъкан в увлекателни истории. Целта е през ваканцията да си припомняш наученото, но неусетно и ненатрапчиво.
От време на време правя и различен тип работилници – например по стихотворчество, по изобретяване на неологизми. Водила съм и курс по писане към академия „Заешката дупка“ за възрастни, които се вълнуват от създаване на книги за деца.
В някакъв смисъл това също е част от образованието.

– Вие сте автор и на иновативни учебни помагала за началните класове, в които учебният материал е представен под формата на приказни истории. По-трудно ли е да се подготвят помагала, отколкото книжки за деца?
– Всичко е трудно за мен, защото написаното никога не ми се струва достатъчно добро. Сутринта написвам нещо и под знака на прясното вълнение си го харесвам, следобед – вече не. Просто съм от този тип. Когато имаш страст към нещо обаче, усилията не се усещат като усилия.

– Посланик сте на различни инициативи за насърчаване на четенето сред децата. Как да мотивираме съвременните подрастващи по-често да отварят книжки, вместо да се взират в екраните на различните смарт устройства?
– Вечният въпрос! Не важи ли и за възрастните същото – много по-често сме на устройс-
твата си, отколкото с книга. И все пак, забелязала съм, че естественото, непринудено разказвачество винаги прихваща вниманието на деца и възрастни. Да опитаме да разказваме света на децата по интересен начин – с нюх към детайла и с известно чувство за хумор. И най-вече да си личи, че ние самите се вълнуваме, докато пишем или разказваме – иначе няма как да предадем вълнението.

– Вие самата какви книги предпочитате да четете и имате ли любими автори?
– Отдавнашен почитател съм на поезията, това не се променя – харесвам скандинавската, полската поезия, например Олав Х. Хауге, Тумас Транстрьомер, Ева Килпи, Хели Лаксонен, Збигнев Херберт… Много често препрочитам Песоа, Иван Методиев, Иван Радоев. В последните години доста чета художествена документалистика или изцяло документални книги – например дневници на пътешественици, като страхотния стар дневник на капитан Джеймс Кук. Харесвам много и книги на лекари терапевти, които имат естествен нюх към разказвачеството – например Ървин Ялом и Рейчъл Ремън. Винаги с вълнение и благодарност чета книги, които биват определяни като „тежки“ – например „Колимски разкази“ на Шаламов или „Гласове от Чернобил“ на Светлана Алексиевич.

– Често представяте книгите си и пред деца, които учат в българските неделни училища в чужбина. По различен начин ли минават срещите ви с тях?
– Гледам в срещите си с деца да правя различни неща, за да ми е на мен самата ново и интересно, когато се подготвям. В този смисъл, срещите са различни една от друга, но не намирам бог знае какви разлики по траекторията България или чужбина. В чужбина затруднението понякога идва оттам, че децата искат да участват и да се изразят, но българският не им е доминантен. И не толкова, че не могат, колкото се страхуват, че няма да могат да кажат, каквото биха искали. Донякъде съм се научила да съобразявам това.

– Учителите и директорите от неделните школа зад граница все повече настояват при тях литературата да се изучава по адаптирани учебни програми. За целта ще трябват и адаптирани литературни произведения, в които да се използват до 1200, до 2000 или до 3000 думи например. Бихте ли се включили в създаването на такива четива?
– Всъщност точно в момента работя по такава книга– имам горен праг от 3000 думи, тя е за начинаещи читатели. Не е конкретно за неделните училища, но я споменавам, защото е в духа на въпроса. Ограниченията в писането ме въодушевяват – интересно ми е през думите да намеря решение на уравнение със зададени параметри. Това не ме сковава, а ме провокира. Участвала съм и в създаването на буквар, където също има подобни рамки и изисквания.