– Господин Иванов, няма ли противоречие между призивите да се олекоти учебната програма, и необходимостта от добри специалисти на пазара на труда? За един гимназист не е ли по-важно да се образова колкото се може по-добре, за да бъде конкурентоспособен?
– Този въпрос е много важен. Наистина българските деца са изключително претрупани от неща, които трябва да учат. При всички положения програмата трябва да се олекоти, за да имат учениците време, в което да мислят, да развиват своята креативност, а не само да препускат по материала. В някои държави по литература може целия срок да се изучава едно произведение. Обаче се знае какво трябва да се извлече от него. Децата трябва да се запознаят с конкретни ценности или пък с част от историята. При нас се препуска и всяка седмица – ново произведение. И учениците освен да научат името на главния герой евентуално, няма как за няколко дни да задълбочат познанията си в сериозни произведения. Така се препуска безсмислено по история и по много други предмети.
Но олекотяването на материала е едната страна на нещата. От друга страна, в България средно за 12 години децата учат една учебна година по-малко спрямо това, което се учи в другите държави. Причината е, че имаме неадекватно дълги ваканции. Много изследвания доказват, че толкова дълга лятна ваканция вреди на децата. Инвестират се доста пари в инфраструктура, STEM центрове, което е чудесно. Но нашите училища не могат да се охлаждат. До ден-днешен нямаме климатици и някои базови неща, свързани с това как евентуално при по-висока температура да може да се учи. Въпросът за удължаването на учебната година като количество седмици някак се замита. А той е доста важен, защото хем трябва да олекотим програмата, хем се учат и много важни предмети, за които не достига време къде да се сложат. Вече има визия какви неща да учат децата, за да се формират у тях умения, които да им помагат да се адаптират в света след това. Но трябва да се увеличи учебната година, защото за самите деца е вредно това дълго прекъсване. По-добре е по-начесто да имат кратки ваканции, отколкото наведнъж.
– Говорите за спорни моменти в Закона за предучилищното и училищното образование. Вие имате ли конкретни виждания?
– Причината ние от бизнеса въобще да се занимаваме с темата за образованието, е това, което виждаме днес в България – успешните предприемачи започват първо да подкрепят инициативи, свързани с образованието. От една страна, бизнесът много се интересува какви хора излизат от образователната система. От друга страна, като родители, всички се интересуваме какво се случва с нашите деца. Искаме те да живеят в България, но и да са добре подготвени. През последната година – година и половина работихме много с Министерството на образованието и науката. Министър Цоков отвори вратите на министерството, за да може да върви добър диалог. Работим с гражданския сектор, с политическите партии. Мога да кажа, че хора като Красимир Вълчев, Елисавета Белобрадова, като Нели Димитрова са силно ангажирани с промените в закона. До момента е свършена много работа по изготвяне на конкретните текстове за промени – имаме стотици страници с предложения, изготвени от работните групи в МОН, заедно с ОИСР, Световната банка, гражданския сектор, много учители и директори участват също. Вече е въпрос само на политическа воля. И е много важно самите реформи в образованието, които сега се правят, да са смели и с размах. Да се правят малки неща, не сработва. А хората в образователната система са доста изморени от идеята за реформи, защото през последните години всички реформи са по-скоро кръпки на парче. Инерцията там е толкова голяма, че каквото и да се прави, то продължава да се прави по стария начин. Образователната ни система трябва да премине от това, което е в момента, към такава, базирана повече върху формиране на умения у децата и в по-добрата подготовка на всеки бъдещ учител – как му се помага, след като стане учител, и как се мерят резултатите от неговата работа.
– Това е свързано ли е със стандарта за качество в образованието?
– Да. Хубаво е, че от МОН придвижиха нещата – планирано е стандартът за качество да бъде тестван в 40 училища. Този инструмент би дал на училищата много по-адекватно мерило, за да разберат всъщност дали се справят, или не. Сега това, което се ползва като национално външно оценяване и матури, за да правим ранглиста на училищата, е доста неадекватно. Причината е, че по този начин всъщност измерваме работата на частните учители, а не на самите училища. И никой не знае как се справя училището и какъв е неговият принос. Стандартът за качество, така както е предложен, няма да бъде използван, за да се решава колко пари ще получава училището и дали ще има санкции, ако педагогическият екип не се справя. Идеята е постепенно в училищата да се създаде култура колко полезно е да си поставят цели и да виждат след това дали са успели да ги постигнат. Всички имаме интерес учителите да имат малко по-управленски подход спрямо дейностите си. Защото не е важно да се докараш пред проверяващия орган, а да видиш полезен ли си на децата и какво можеш да направиш по-добре. Идеята на такъв тип инструменти е във времето да създадат и съответен начин на мислене. Част от промените, за които се борим, е когато се прави проверка как един учител се справя в клас, регионалните управления да имат много по-добре подготвен персонал и по-многоброен, за да могат да посещават тези часове. Това се прави и в момента и всички смятат, че е полезно. Но подобни посещения са много редки, веднъж на две години. А трябва да са много по-чести. В момента масово проверяват учителите дали са изпълнили своите административни задължения, дали са попълнили документите и т.н. А за всички нас, като родители, ни интересува дали този учител се справя добре в час. Логично е това да се залага в сърцевината на оценката, а не толкова в административните документи. Всъщност част от промените, за които се борим, са облекчаване на административните ангажименти на учителите. И да им се даде свобода за повече креативност, понеже хем трябва да вдигнем изискванията, хем да има по-ясни критерии и повече възможности да помислят как да постигнат тези критерии.
Борим се визията за новите учебни програми да дава по някакъв начин свобода на педагозите. И примерно в едно училище да преценят историята да се преподава през литературата например. Да няма отделни часове за всичко, което искаме да знаят децата, а това знание да бъде синтезирано във всички предмети, които се изучават. Няма нужда да има час по предприемачество. Предприемачеството трябва да е нещо, което може да се учи и по история, и по литература, и по математика, и по физика, и по биология. Предприемачеството създава начин на мислене и ценности у децата. Това не трябва да е просто един сух учебник по един предмет, от който те да учат наизуст поредната информация, върху която да ги изпитат. Напълно безсмислено е.
– Как може да се осъществи на практика езиковата интеграция, за която говорите? В момента образователната ни система има два полюса. На единия са т.нар. елитни гимназии, на другия – училища, в които масово на матурите децата има оценка слаб 2.
– Не бих казал, че са два полюса, защо т.нар. елитни училища се броят на пръстите на ръцете ми. В останалите 2300 училища нещата почват да се влошават в много голям мащаб. Специално езиковата интеграция е категорично въпрос на национална сигурност, защото в момента всяко четвърто дете, което влиза в първи клас, не говори български. В други държави се правят програми, ориентирани към такива деца.
Ние предлагаме всяко дете да направи тест още в началото, преди да влезе в образователната система. Така веднага става ясно знае ли езика. Ако не го знае, трябва една година да учи само български. С другите неща по учебната програма може да навакса, но с българския – не. Темата е изключително важна и спешно трябва да се реализира. Всички имаме интерес всяко дете в образователната ни система да има българска идентичност, да говори български език. И постепенно да се развива като български гражданин. Ако детето не знае български, то е обречено да не разбира какво му се преподава. Често се преподава на български, въпреки че децата не го разбират. И те няма как да не изпаднат от системата. Това наистина е въпрос на национална сигурност.
– Наскоро бяха оповестени резултатите от изследване на Института за пазарна икономика. Изненада ли ви нещо в тях?
– Това че повечето родители приемат, че образованието ни е добро. Което показва, че ние, като общество, не само не разбираме, но и нямаме добра комуникация за промените, които трябва да се направят. Нямаме сериозен разговор за реалните проблеми в образователната система, които ясно се открояват при матурите, при PISА, НВО.
Има училища, в които всички деца имат двойки. Това е абсурд. Само 800 деца в страната се справят добре с математиката. А това е изключително малко. Ако ще има една обединяваща тема в обществото, това няма да е Шенген или Еврозоната, а образованието. Искаме тя да бъде с минимум такъв приоритет, каквито са другите две теми.
– „Да“ или „не“ за смартфоните в час?
– Категорично – не! Моите деца са малки, но нямат допир до екрани, дори и телевизия не гледат. Много изследвания доказват какви щети нанася екранната зависимост. Във Великобритания искат да забранят смартфоните до 16-годишна възраст. Това е проблем на родителите. Виждал съм как в заведения родители дават смартфон на малки деца, за да не им пречат.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg